Автор: Нина Нейчева
Всеки, израснал през 80-те и 90-те години, пази в сърцето си един особен, топъл спомен за кварталната сладкарница. Мястото ухаеше на захар, истинско масло и току-що изпечени кори. Символът на това време безспорно беше гъстата, леко кисела боза за стотинки, сипвана в дебели стъклени чаши. Тя беше толкова засищаща, че беше напълно достатъчна за цял следобед, изпълнен с игри. Пред всеки от нас стоеше най-важният избор за деня - дали да изберем голяма боза с триъгълна баничка или малка боза с тулумбичка.
Витрините на тогавашните сладкарници бяха подредени с незабравими лакомства. Пред очите ни все още изплуват сиропираните пасти "Ропотамо" и "Балкан", както и вълшебните фунийки с крем, при които имаше цял ритуал – първо се изяждаше сладкият крем, а накрая се хрупкаше кората. Сухите пасти и еклерите имаха вкус на истинско мляко и захар, направени с майсторство и без никакви изкуствени подобрители. А падналите стотинки в цепките на джобовете се събираха грижливо за захарна ябълка или захаросано петле на клечка от панаира.
Не по-малко вълнуващо беше и чакането пред металните колички за сладолед през лятото. Жената с бяла престилка и шапка гребваше от големите контейнери с голяма лъжица и пълнеше хрупкава вафлена чашка, а сладоледът редовно капеше по пръстите ни, преди да успеем да го оближем. Днес нито един модерен ресторант не може да повтори този вкус, защото в онези сладкарници се продаваше не просто сладки неща, а чиста, детска радост и едно незабравимо минало.
