Автор: Нина Нейчева
На днешния 6 октомври историческата ни памет се връща към една от най-разтърсващите страници от историята на Първото българско царство. На тази дата през 1014 година в Преспа умира цар Самуил – владетелят, превърнал се в символ на непокорния български дух в десетилетната борба срещу Византия. Неговата смърт идва само два дни след като сърцето му не издържа при вида на хилядите ослепени български войници, изпратени обратно от византийския император Василий II.
Робоносната за съдбата на България битка се състои на 29 юли 1014 година в проходите на Беласишката планина, край село Ключ. Водена от Василий II и военачалника Никифор Ксифий, византийската армия успява да заобиколи българските укрепления в гръб и нанася тежко поражение на царските войски. Най-подробният разказ за последвалата жестокост идва от византийския хронист Йоан Скилица, който описва как императорът заповядва да бъдат ослепени около 15 000 пленници, като на всеки сто души е оставен по един с едно око, за да води останалите към дома.
на снимката: Паметникът на цар Самуил в София
Въпреки че съвременните историци отбелязват, че броят на пленниците вероятно е преувеличен поради липсата на източници от същата епоха, мащабът на трагедията остава неизменна част от българската памет. Според преданията, когато осакатената армия стига до Самуил, владетелят рухва на земята, получава сърдечен удар и умира на 6 октомври. Медицинската причина остава историческа предпоставка, но духовният удар от загубата на цвета на българското войнство се оказва фатален за царя.
Самуил управлява България в изключително драматичен период от 997 до 1014 година, успявайки да съхрани държавността на запад след падането на източните български земи и пренасяйки политическия център в Охрид и Преспа. След неговата смърт властта поема синът му Гаврил Радомир, но съпротивителните сили на страната са изчерпани. Само четири години по-късно, през 1018 година, Византия окончателно завладява българските земи, поставяйки край на Първото българско царство.
